10 писатели, които мразят своите творби

Всеки от нас иска да постигне голям успех в професията си. Това, разбира се, важи и за писателите, които ден и нощ са писали, пренаписвали, редактирали и работили по своите писания.

Логично звучи, че след толкова много работа, най-после да бъдеш публикуван е като дълго чакана почивка на плажа. Но в някои случаи почивката се оказва облачна.

10. Уилям Пауъл – Наръчник за готвене на анархиста

Централната идея на книгата от 1971 г. е, че насилието е приемлив начин да се донесе политическа промяна. „Наръчник за готвене на анархиста“ съдържа инструкции за направата на експлозиви, оръжия, както и домашно производство на забранени наркотици.

Пауъл я написва, когато е на 19 години, по повод войната във Виетнам. Книгата е един вид бунт за това, че може да бъде изпратен да се бие във война, в която не вярва. По-късно, през 2000 г., в писмо до фенклуба на книгата, той пише, че вече няма такива възгледи и творбата му е просто плод на юношески гняв.

Казва, че ще се радва книгата да излезе от продажба, тъй като я вижда като потенциално опасна. За съжаление той няма правото да я спре, защото издателят държи правата. През 2013 г., след училищна престрелка, разследващите откриват, че стрелецът е чел „Наръчник за готвене на анархиста“.



По този повод писателят коментира „Вече не е отговорно или морално оправдано да я (книгата) държим в печат.“ В друга статия той пише: „Не знам за влиянието, което книгата е имала върху извършителите, но не мога да си представя, че е било позитивно. Продължителното публикуване на наръчника не служи за никаква друга цел, освен комерсиалната за издателя.“

9. Питър Бенчли – Челюсти

Романът „Челюсти“ е първият на писателя и продава 20 милиона копия и става вдъхновението за известния филм на Стивън Спилбърг. Противно на очакванията му, книгата запалва параноята към акулите.

Повечето хора, гледали филма или чели книгата, не осъзнават, че водните хищници всъщност убиват много малко хора годишно и далеч не са най-голямата заплаха. В последствие Бенчли става защитник на акулите и търси начини да образова хората относно погрешните им схващания.

Малко преди смъртта си, той споделя в интервю: „Знаейки това, което знам сега, никога не бих могъл на напиша книгата (…) Акулите не се насочват специфично към хората и определено не са злопаметни.“

8. Иан Флеминг – Шпионинът, който ме обичаше… както и книгите за Джеймс Бонд

Друг пример за грешно възприет герой е прочутият британски шпионин Джеймс Бонд. Много от читателите превръщат тайния агент в герой, на когото се възхищават. Иан Флеминг по-скоро го е виждал просто като професионалист в работата си.

Често в интервюта той споделя, че не вижда Джеймс Бонд като героична фигура. Това, което може би, най-много го изненадва е, че книгата става много популярна сред подрастващите, които превръщат агент 007 в свой пример за подражание. Затова писателят решава да напише история, в която донякъде изобличава британския шпионин и го представя такъв, какъвто Флеминг го вижда.

Така се ражда и „Шпионинът, който ме обичаше“, в която главен герой не е Джеймс Бонд, а младата канадка Вивиан Мишел. За съжаление вместо да видят истинското лице на Бонд, читателите негодуват, че любимият им герой е представен по такъв неприятен начин. Флеминг моли издателя си да не преиздава книгата, тъй като тя по-скоро вреди на поредицата, отколкото да постига целта си. В крайна сметка продава правата за филма, но дава разрешение да се ползва само името, без елементи от сюжета.

7. Ани Прулкс – Близък Обхат: Истории от Уайоминг

В този случай писателката не е толкова афектирана към книгата, а по-скоро към реакциите на читателите към една от историите. По-точно „Планината Броукбек“, по-късно превърната и във филм.

Тази адаптация, разбира се, увеличава реакцията към творбата ѝ. Прулкс споделя, че много от зрителите са разбрали историята напълно грешно, фокусирайки се върху съдбата на героите, вместо върху темата за хомофобията. Много хора коментират как им се искало Енис да намери някой друг след смъртта на Джак.

Някои дори ѝ пишат относно това как биха променили края на историята. Авторката обяснява: „Но това не е историята, която написах. Това не са техните герои. Героите ми принадлежат по закон.“

6. Лев Толстой – Война и Мир/ Ана Каренина

За разлика от другите писатели в този списък, Лев Толстой „намразва“ две от най-известните си писания много след издаването им. Причината не е толкова много в самите романи, а по-скоро в автора.

В по-късния етап от живота си, Толстой преминава през душевна промяна, ставащ ревностен Християнски анархист. Това го кара да гледа на по-ранните си романи с други очи и съответно да ги обяви за лишени от смисъл и талант.

5. Артър Конан Дойл – Шерлок Холмс

Оказва се, че най-известният детектив в света, не е бил много обичан от създателя си. Артър Конан Дойл се захваща с писане поради една проста причина – да плаща сметките по време на следването си по медицина.

Допълнителният приход му идва добре и решава да продължи да пише за Шерлок на пълен работен ден. Съответно вместо дълги романи започва да пише повече кратки истории, защото те се продават по-добре. Дойл нямал много високо мнение за книгите, виждал ги е по-скоро като развлекателни истории, но нищо по-сериозно. Това, което е било най-изтощително за него, е било да планира всички мистерии и да предотвратява дупки в сюжета.

Цялостният процес отнемал много време и, както той сам се е изразил, Шерлок Холмс го е държал далеч от „по-добри неща.“ Спасението за Дойл идва, когато детективът най-после умира в ръцете на смъртния си враг Мориарти. Но за кратко. Реакцията на феновете била толкова силна, че просто трябвало Шерлок Холмс да бъде върнат от мъртвите. Колкото да не се искало на създателя му.

4. Луиза Олкът – Малки жени

Луиза Олкът била вече доказана писателка на сензационни истории, когато редакторът ѝ и предлага да пише за момичета. Тя отказала, защото виждала жанра като боза за младите.

Единствената причина авторката да се съгласи да напише „Малки жени“ била, че редакторът предложил на безработния ѝ баща трудов договор. Олкът написва романа за десет седмици и това става най-известната книга в кариерата ѝ.

Голяма част от историите в „Малки жени“ са вдъхновени от личния живот на писателката, като героинята Джо е нейното алтернативно „аз“. За разлика обаче от многото фенове, Олкът не намира книгата за особено пленителна. Това, което още повече усилва дразнението ѝ, е, че много читатели ѝ пишат, молейки я да омъжи Джо за Лори. Неомъжената писателка намира това за твърде обидно. Книгите определено ѝ печелят много пари, но писането им не ѝ доставя много удоволствие.

3. Луис Карол – Алиса в страната на чудесата

Всъщност Луис Карол дори не е истинското име на писателя. Променя го от Чарлс Доджсън, за да избяга от славата, която „Алиса в страната на чудесата“ му носи. Редно е да се спомене, че, за разлика от последните два примера, Карол (или Доджсън) е намирал писането на книгата за забавно.

Определено му е било весело да съчинява и измисля различните типажи от книгата, но за него те са си просто това – смешни измислици. Романът обаче започва да добива още и още популярност, което кара авторът да се засрами, че името му е прикачено към нея.

2. Агата Кристи – всички книги за Еркюл Поаро

Поредният известен герой, който за съжаление е бил мразен от създателката си. Според нея е било малко вероятно, който и да е да иска да се консултира с Поаро. Внукът ѝ споделя, че Кристи е имала много идеи за истории без участието на белгийския детектив. Но, тъй като историите с него са носели най-много пари, издателите ѝ казват да се фокусира върху него.

За съжаление по това време тя е била много зависима от тях, което я кара да следва желанията им. Искайки да предостави на семейството си финансова стабилност, Агата Кристи пише още истории за Поаро, но продължава да го смята за „омразен, надут, уморителен, егоцентричен малък подлец“.

1. А.А. Милн – Мечо Пух

Това е може би най-натъжаващата история в този списък. Много от нас познават смешното мече, с безкрайна любов към меда. Но едва ли знаят, че създателят му, а даже и истинският Кристофър Робин, не са били толкова пленени от мечето.

Преди да напише „Мечо Пух“, Алън Александър Милн е писал материали за възрастни читатели, включително три дузини пиеси, статии и романи. Историите на Мечо Пух са били просто приказки за лека нощ, които той измисля за сина си – Кристофър Робин.

В началото момчето обичало Мечо Пух, подобно на написаното в книжката, но, като всяко дете, скоро му омръзва. Започва и да му досажда как журналисти, непознати и приятели постоянно го питат за мечето и предполагат, че е неразделен с играчката си.

Ситуацията с автора е още по-лоша. След публикуването на „Мечо Пух“, Милн губи респект, правдоподобност и репутацията си като сериозен писател. Някои казват, че никога не е простил на Пух за това.

Източник: 10te.bg

Последвайте ни:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!