Историческо съдебно решение в Турция постави ясна граница между обществения интерес и частния бизнес – никой няма право да прегражда пътя към морето или да принуждава хората да плащат, за да стигнат до плажа.
Решението предизвика широк обществен отзвук и поставя въпроса дали подобен строг подход не е необходим и в България.
В разгара на летния сезон турският Върховен касационен съд постанови решение, което вече се определя като историческо. То ясно заявява, че морският бряг принадлежи на всички граждани, а не на хотелите, плажните заведения или дружествата, които стопанисват отделни плажове.
Поводът е случай от плажа Алтънкум в курорта Чешме, където лекар, отишъл с двете си деца на обществен плаж, бил прогонен от служител на частно дружество. Единствената му „вина“ била, че искал да постели хавлията си на пясъка, вместо да наеме шезлонг.
Лекарят подал сигнал до жандармерията, а съдебната битка завършила с безпрецедентно решение. Както служителят, така и управителят на дружеството са осъдени на една година и осем месеца лишаване от свобода. Най-важното обаче е, че Върховният касационен съд потвърди присъдите и превърна решението в задължителен пример за всички подобни случаи в Турция.
Посланието е пределно ясно – никой няма право да прегражда пътя към морето, да гони хора от обществен плаж или да ги принуждава да плащат, за да стигнат до водата.
Всъщност българското законодателство е не по-малко категорично.
Законът за устройството на Черноморското крайбрежие постановява, че всеки гражданин има право на свободен и безплатен достъп до морските плажове. Те са публична държавна собственост и не могат да бъдат превръщани в затворени територии. Концесионерите имат право да стопанисват плажовете, да отдават чадъри и шезлонги и да осигуряват безопасността на посетителите, но нямат право да забраняват достъпа до морето.
На практика обаче много летовници често се сблъскват с друга картина – преградени подходи, прекалено големи платени зони, затруднен достъп с лична хавлия или усещането, че целият плаж е запазен само за клиенти на близкия хотел.
Именно тук турското решение е силен пример. То показва, че когато законът се прилага без компромиси, общественият интерес стои над търговския.
Разбира се, никой не оспорва правото на бизнеса да предлага услуги срещу заплащане. Шезлонгът, чадърът или обслужването струват пари. Но морето не може да бъде продавано, а пясъчната ивица не може да бъде заключвана зад въображаема бариера.
Това решение вероятно ще промени начина, по който се стопанисват десетки популярни плажове в Турция. То е и силно напомняне, че общественият ресурс трябва да остане достъпен за всички – местни жители и туристи.
Може би именно това е най-важният урок и за България. Защото законите и в двете държави са сходни. Разликата често не е в написаното, а в това доколко правилата се прилагат еднакво за всички.
Морето не е лукс. Морето е природно богатство, което принадлежи на обществото. А когато съдът защити това право, печелят всички – и гражданите, и туризмът, и държавата.
