Сервитьорът Гошо разказва:Още с първия есенен вятър, в главата ми нахлува аромата на кисело зеле и си спомням как някога на село помагах на дядо да напълни бъчвата. Много отдавна, преди да стана сервитьор, бях една срамежливо момче, което живееше в огромна селска къща, пълна с живот. Селото ни беще с няколко магазина, почти малко градче. Богато стопанство, а дядо беше бригадир.
Чаках есенния ден, в който дядо ще ме събуди около 5 часа сутринта, ще запалим москвича и ще отидем до съседното село. Дядо беше много честен, но по негов си начин. Можеше да си вземе колкото иска зелки от полетата на нашето стопанство, но си избираше някое друго съседно село. Не искаше да краде от труда на неговите съселяни, но чуждото беше предимно общо. Сигурен съм, че така и разсъждаваха всички наоколо.
За половин час стигахме до полето и се връщахме около 8 сутринта с пълна кола със зелки.
Баба вече беше станала и като навик питаше „Колко ги взе на пазара?“, но шумно, че да чуят съседите. Дядо се хилеше и даже и разказваше шумно кого е видял на пазара, защото бяха сигурни, че съседите подслушват.
После цял ден подготвяхме зелето в огромната дървена каца – кладенчова вода, морска сол, треви и билки от градината.
Пълнехме и голямо пластмасово каче, което го докара чичо от Русия – за бърза консумация, вечер с ракийката и за да има още, ако свърши голямата бъчва.
Не знам каква магия имаше в тези билки и треви, но зелето ни ставаше хрупкаво, сочно, точно на сол и леко пикантно. Всяка вечер ние децата пиехме зелева чорба, не искахме и да чуем за лимонада или за някакви други газирани напитки.
Селския милиционер често идваше при дядо за по чашка с винце. Дядо му се хвалеше, а милиционерът се правеше на луд, че „толкова зеле сте сложили, а на двора и една зелка не виждам“. Дядо му отговаряше, че на пазара сега Народната власт е осигурила всичко, а милиционерът нямаше как да не се съгласи.
Липсват ми онези свободни години, когато зелевата чорба бе по-вкусна и от колата.