През август 1877 година шест хиляди български опълченци и руски войници отблъскват щурма на 30-хилядна редовна османска армия в боевете при Шипка.
1877 година. Русия започва поредната война с Османската империя. След поражението в Кримската война позициите на Русия в Европа са подкопани и тя търси реванша на всяка цена. Четири десетилетия след унижението в Крим обстановката в Европа този път изглежда благоприятна за империята. Традиционният антируски фронт, който се формира в такива случаи, този път не се появява на политическата сцена, защото отношението към османците в този момент е крайно негативно.
Причина за отвращението на европейските сили спрямо турците става жестокото потушаване на Априлското въстание. Западните съюзници на Османската империя са потресени от жестокостта, с която само за няколко седмици в Южна България са изклани от башибозука над 30 000 жени, старци и деца.
„Защита на православните народи на Балканите от геноцид“ – това е официалната версия за пред света, която Русия изтъква в новата война.
На 12 април 1877 година Русия обявява война на Османската империя. След като неутрализира действията на османската флота по Дунав, армията започва форсирането на реката.
Османлиите не успяват да окажат сериозен отпор и през юни руските войски се прехвърлят в земите на България.
Командването на руската армия има намерение да преодолее Балкана, да премине в настъпление в южна България и да атакува в посока Цариград. За осъществяването на този план от особена важност е контролът над Шипченския проход, през който преминава пътят, свързващ Северна с Южна България.
В началото на месец юли 1877 година отрядите на генералите Гурко и Святополк-Мирски достигат до подстъпите на Шипка, принуждавайки 5-хилядния турски корпус, командван от Ахмед Хулюси паша да отстъпи.
Важният проход е взет под контрол от руската армия.
Но не всичко се развива по план.
За контрола над Шипченския проход е оставен отряд с численост от около 5 000 човека. Основата му е Орлковския полк, заедно с прикрепеното към него българско опълчение от пет дружини.
В началото не се планира на Шипка да се изграждат сериозни укрепителни защитни съоръжения. Предполага се, че основните сили на руската армия, разбивайки врага в района на Плевен, бързо ще напреднат към Шипка. Но след няколкото провала в първите щурмове на Плевен, руската армия е принудена да премине към обсада на града.
В същото време турците схващат важността на Шипченския проход и се подготвят за реванш. Нещо повече, намеренията са не просто да си върнат контрола над прохода, но и да се удари основната сила на руската армия в гръб, след което да бъде изтласкана оттатък Дунав.
Неясно защо, най-вероятно от недомислие, руското командване изобщо не забелязва заплахата, която е надвиснала над армията му.
За това, че само на 100-тина километра от Шипка се е разположила 35-хилядната армия на Сюлейман паша, готвеща се за настъпление, руското разузнаване няма абсолютно никаква представа.
Още по-лошо, грешната оценка на обстановката кара командващият централната група руски войски в Северна България, генерал Радецки, да оттегли от Шипченския проход всички резерви и да ги съсредоточи край Беброво, където се очаква основният удар от османските войски.
По този начин резервите се оказват на три-четири дни път от прохода Шипка.
На 21 август 1877 година (8 август стар стил) командващият опълчението генерал Николай Столетов, на когото е поверена отбраната на прохода, праща съобщение в щаба: „Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се развръща срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими“.
Шест хиляди опълченци и руски войници, разполагащи само с 27 оръдия, разположени в недобре защитени позиции се оказват лице в лице с 30-35-хилядната армия на Сюлейман паша, която разполага и с почти два пъти повече артилерия. Сюлейман паша нарежда на командирите си да не жалят войниците си при щурма на Шипка и да превземат прохода на всяка цена.
През нощта срещу 22 август (9 август стар стил) защитниците на Шипка се прощават един с друг. За всички – от редовите войници до офицерите – е ясно, че да се удържи в тези условия прохода е невъзможно на практика. Но никой от защитниците не мисли за отстъпление, а само за геройска смърт в неравния бой, който им предстои.
В утрото на същия ден след артилерийска подготовка, турците започват щурм, който продължава през целия ден. Отбраняващите се успяват да отразят пет атаки, без да допуснат овладяване на позициите им.
На следващият ден боят утихва. През това време пристига на помощ Брянския полк, с което числеността на защитниците на Шипка е увеличена до 7 хиляди души.
На 24 август (11 август стар стил) Сюлейман паша нарежда тотален щурм срещу Шипка. Атаките са предприети едновременно по три направления.
“Нека гинат с хиляди, на тяхно място ще застанат други” – това гласи нареждането на командващият турската армия, по отношение на собствените му войници. От бойните сигнали Сюлейман нарежда да се използват само “сбор”, “атака” и “убит комнадир”.
Оцелелите след този бой участници разказват, че случилото се през деня е приличало на истински ад. Сражението е крайно ожесточено. По скалите на склоновете лежат труповете на убитите. Ранените стоят под вражеския огън и няма достатъчно сили, които да ги отведат на безопасно място. Изобщо не става и дума за отнасяне на телата на убитите.
До вечерта обстановката се усложнява още и османлиите превземат връх Кючук Йешилтепе, където отбраната се поддържа от Централната батарея. Отбраняващите нямат нито сили, нито боеприпаси, убити са и всички офицери. Оцелелите постепенно започват да се прекършват под натиска на османските атаки. В този момент средният командирски състав на отбраняващите се изиграва важна роля, като спира отстъплението и връща у защитниците бойния дух. Полковник Фьодор Де Прерадович се добира до отслабените позиции и окуражава останалите там български опълченци и руски воини с обещанието, че подкрепленията са на път и се очаква пристигането им всеки момент. Измъчените и обезсилени защитници остават на позициите си, доверявайки се на думите му. Събират последни сили и Централната батарея отново оцелява. За радост и турците нямат сили за повече атаки. Кървавият и жесток бой на третия ден от Шипченската епопея продължава 13 часа без прекъсване.
Де Прерадович не лъже. Резервите, изпратени в помощ на генерал Столетов от генерал Радецки пристигат тъкмо навреме. С щикова атака новопристигналите руски войници отблъскват атакуващите и позволяват отново да се закрепи контрола над прохода.
Боевете продължават още три дни, но не носят сериозни успехи нито на атакуващите, нито на отбраняващите прохода. Запазвайки контрола над прохода, българските опълченци и руските части се оказват блокирани от три страни, без да имат възможност да водят други действия освен пасивна отбрана.
Главнокомандващият руската армия, княз Николай Николаевич заповядва на отряда на Шипка да удържа позициите си до превземането на Плевен.
По време не шестте дни на Шипченската епопея 3 600 от защитниците на прохода дават живота си в отбраната му. Османската армия губи 230 офицери и между 6 и 8 000 войници.
Изнурените български опълченци и руските части на Шипка са частично подменени от свежи сили, но възможностите за доставка на продоволствие и амуниции за войските, отбраняващи прохода са крайно ограничени.
На 18 септември (5 септември стар стил) 1877 година османлиите предприемат нов опит за атака на Шипка. Успяват да завземат Орлово гнездо. Но с яростна контраатака руските войски си връщат и тази позиция. От този момент насетне турската армия се ограничава само с обсадни действия.
Настъпването на есента усложнява още ситуацията. Пътищата стават трудно проходими, глинестата почва превръща вкопаните землянки в пълни с вода вонящи дупки. Есента е сменена с ранно настъпила зима. Силните ветрове на моменти духат с такава сила, че успяват да съборят мръзнещите на студа часови. Към лютият студ се добавя и обилен снеговалеж.
Интендантските служби на руската армия работят много зле. Зимните дрехи за войниците на Шипка се доставят бавно и са с отвратително качество. Ситуацията с продоволствието е още по-зле. Генерал Радецки, за да не разваля отношенията си с главнокомадващия, влиза в историята ни с дежурното донесение, което изпраща всеки ден в главната квартира – „На Шипка всичко е спокойно“. И все пак през ноември 1877 година пише до командването, че „ако незабавно не бъде изпратена в Габрово пратка със запаси от сухари, зърно и спирт, шипченският отряд е заплашен от глад. За всичко това неведнъж съм се карал с полевите интендантски служби, а запаси така и няма“.
За това, какво коства на руската армия небрежността на интендантската служба най-добре говори статистиката за загубите. В периода между 18 септември и до края на 1877 година шипченският отряд в сражения губи 700 убити и ранени. А тежко болните и умрели от измръзване вследствие на глада и студа са 9 500.
На 10 декември (28 ноември стар стил) се случва преломното за войната събитие – пада Плевен. Основните сили на руската армия се връщат към реализация на основната стратегическа линия на войната – настъпление в Южна България и към Цариград. Удържаните позиции от шипченския отряд изиграват решителна роля в осъществяването на този замисъл. В края на 1877 година и началото на 1878 руските войски под командването на генералите Скобелев, Святополк-Мирски и Радецки провеждат операция срещу турските войски, останала в историята като „сраженията при Шипка – Шейново“.
Шипченският отряд в това сражение поема фронталният удар, като по този начин привлича към себе си основна част от турските сили, което развързва ръцете на Скобелев за удар по фланга. След като пробива и центъра на турските позиции Скобелев нахлува в укрепения турски лагер, с което победата на руските сили е гарантирана.
Победата при Шейново отваря пътя към Цариград. Това довежда до ужас не само султана на Османската империя, но и много от европейските политици. Високата порта започва да търси сключването на мирен договор. А европейската дипломация настоятелно съветва Русия „да не унижава победеният противник“
Дипломатическите интриги водят в крайна сметка до това, че победата във войната е значително обезценена. България не получава пълна независимост. Вместо това е възстановена държавността й под формата на княжество, но с васално подчинение на Османската империя. Историята обаче не може да бъде спряна – през 1908 година България отново става напълно независима държава.
Шипка не може да бъде забравена. И подвигът на българи и руснаци, удържали в неравната битка стратегически важният проход.
Всяка година през август на Шипка се стичат хиляди българи, за да се преклонят пред саможертвата на храбрите защитници на прохода през онзи горещ август на 1877 година.
