Годишнина от кончината на големия български поет Пенчо Славейков. Роден е на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на поета, журналист и политик Петко Славейков.
Семейството му се премества в Стара Загора през 1875 г. След това в Сливен, Търново, София и Пловдив, където Пенчо завършва гимназия.
1884 г. се оказва преломна за живота на поета. Тогава заспива върху леда на река Марица, което води до разболяване от паралич. Макар този нещастен случай да го оставя инвалид за цял живот, именно след него Славейков израства и се превръща в поет от световна величина. Първата му стихосбирка е „Момини сълзи“.
През 1892 г. Славейков заминава да учи философия в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“ и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, някои от миниатюрите в „Сън за щастие“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството му с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки за цял живот.
Славейков е член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“.
Командироват го в различни държави. През май 1912 г. е на път за Италия. Пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където умира на 28 май, а на къщата има паметна плоча. Погребан е в градското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.
