Мечтата за окончателен погром над българското образование е на път да се сбъдне. Около седемнадесет от общо тридесет и седем държавни висши училища са заложени на дръвника и обречени на неминуем фалит. Зад благовидния предлог да бъдат увеличени трудовите възнаграждения на работещите учени и преподаватели се реализира завоалиран опит системата да бъде поставена на колене и неудобните на властта ректори да бъдат принудени да капитулират пред невъзможни за изпълнение финансови изисквания.
Вчера, с апломб и в присъствието на премиера Главчев публично, в сградата на Министерския съвет беше обявено, че държавата ще изпълни разпоредбите на Закона за висше образование (а нима можеше и да не ги изпълни ?) и ще отпусне 184 млн. лева за увеличение на възнагражденията на академичния състав, изследователите и експертите в държавните висши училища и научните организации.
На предоставените от средствата за масово осведомяване снимки, освен Министър-председателя на тях се виждат и Зам. министър-председателя и Министър на финансите г-жа Петкова, Министъра на образованието и науката проф. Цоков и трима профсъюзни лидери. Колкото и да се взирате на тези снимки там няма да видите председателя на Съвета на ректорите на висшите училища в Р България, проф. Темелкова, нито пък някои от нейните заместници. Проверихме и се оказа, че те не са били поканени …
Изтекла информация, с която редакцията разполага, показва, че под политическото влияние на един депутат – човекът на ГЕРБ в образованието, безволевият служебен министър Галин Цоков до дни ще публикува за публично обсъждане вариант за промяна на две ключови министерски постановления, които регулират финансирането на университетите. Преди няколко дни, те формално са били представени на предварително обсъждане на Съвета на ректорите, като реакциите от страна на гилдията са били еднозначно негативни.
Според „обяснения“ от чиновник на образователното ведомство механизъм, около половината държавни висши училища е предвидено да бъдат поставени в състояние на системен финансов дефицит и принудени да търсят спасение чрез подписване на „заробващи“ договори с МОН, за да получат т.н. „допълваща субсидия“. По този начин категорично и окончателно ще се ликвидира академичната автономия. В случая, политиката на МОН (доколкото може да се счита, че е автономна) е концентрирана в търсене на механизми чрез които да се манипулират формулите за финансиране (чрез промяна на някакви измислени коефициенти) и по този начин да се оказва постоянен натиск върху работата на ректорите, преподавателите и учените в ущърб на българското образование и наука.
