Горещи новини

На 29 май 1876 г. Ботевата чета превзема кораба „Радецки”

| 18:05

Пътят към безсмъртието на Ботев и неговите четници започва от 29 май 1876 г. На този дата австро-унгарският параход „Радецки” става арена на събития, които са част от величавата българска история. В този ден корабът извършва своя редовен курс по р. Дунав, пълен със стока, богати търговци и пътници.



Около 12,30 часа три пъти изсвирва свирка. На палубата излезли Христо Ботев, Димитър Икономов и Никола Войновски, облечени в униформи. Те били въоръжени със сабя в дясната ръка и револвер в лявата. Така известният български поет отвлича австрийския кораб „Радецки”.

Месец преди това, на 20 април 1876 година, когато Априлското въстание в България избухва, Ботев се намира в Одеса. Той бил там, за да събира средства и да доведе български офицери, които били на руска служба. Оттам довежда бъдещия военен командир на четата си Никола Войновски. След отказа на Филип Тотю и Панайот Хитов да преминат река Дунав, предвождайки създадените чети, те остават без войвода. Това налага избора на Ботев за главен войвода. Четите се сливат в една сборна под ръководството на Ботев.

До слизането на четата на Козлoдуския бряг Христо Ботев считал себе си само за номиниран за войвода. Според него водачът трябва да бъде избран от четниците, а не наложен. Затова след слизането на българския бряг първа задача на четата е да си избере войвода.

Единодушно за такъв е определен Ботев.

Няма как една голяма чета, наброяваща около 200 души, да премине Дунав незабелязано, ако се прехвърли с множество малки лодки.

Налага се да бъде измислен различен план.

На 16 и 17 (28 и 29 нов стил) май 1876 г. Христо Ботев и „200 души български юнаци”, от различни румънски пристанища, се качват на борда на австрийския параход „Радецки”. Принуждават капитана Дагоберт Енглендер да спре близо до Козлодуй, където четата слиза и момчетата целуват „свещената земя на Майка България”. Оттам с усилен ход се отправят за Враца, но по пътя си не получават подкрепа.

Идеята за превземане на параход и заставянето на екипажа му да свали въстаниците на българския бряг не е нова. Още през 1841 година легендарният Ангел войвода прави това в Мраморно море. През август 1875 година в БРЦК също се обсъжда възможността за подкрепа на бъдещо българско въстание чрез стоварване на четници с кораби.

На различни хора се преписва мисълта за тази идея. Според Заимов нейни вдъхновители били Никола Обретенов и Георги Апостолов. Панайот Хитов пък посочва, че това е негов план, споделен с Ботев в един техен разговор. Според други идеята е на БРЦК.

На когото и да е тя обаче, неоспорим факт е, че именно Ботев се заема най-активно с нейното осъществяване.

Според плана четниците трябва да се качат на различни пристанища, дегизирани като обикновени пътници в по-голямата си част градинари. Оръжието трябвало да бъде качено в сандъци, от които да бъде извадено в точния момент, когато дойде време да бъде установен български контрол над парахода. За по-голяма сигурност Ботев съобщава плана на малка част от четниците, като на повечето било казано, че отиват в Сърбия.

На 16 май 1876 година започва осъществяването на плана. Избран е парахода Радецки.

Първите четници начело с Христо Ботев се качили на пристанището в Гюргево. Билетите на повечето са за различни дестинации, забранено им е да говорят един с друг, за да не усъмни някой в тях. Два сандъка с оръжие са качени чрез хитрост по предварително изготвен план.

След като всички пътници са на борда, Димитър Пехливанов хвърля в Дунав петел, който взима със себе си. Четниците започнали да викат, че човек е паднал от борда. В настаналата суматоха незабелязано са качени още двата сандъка с оръжие.

В първа класа се настаняват Христо Ботев, Сава Катрафилов и Димитър Икономов. Те се преструват на търговци, говорейки си на румънски неща, свързани с търговията.

От Зимнич, второто пристанище след Гюргево, се качват 15-20 момчета, също преоблечени като градинари, носещи тежък багаж. От Турну Мъгуреле се качват голям брой четници – около 60 души. Заедно с тях са едни от най-близките помощници на Ботев – Никола Войновски, Спас Соколов и брат му Кирил Ботев. 9 души са били част четата на Стоил войвода, която е разбита в Сливенският Балкан.

Качват се и Никола Кючуков заедно с още десетима, които са въоръжени с ками и револвери, като тяхна задача е да пазят оръжието и при опит за конфискуването му от властите да окажат съпротива. След натоварването на пътниците парахода потеглил към следващото пристанище. Никола Кючуков най-точно описва обстановката в кораба.

„След това истинска тишина владееше. Шумоленето на тихия Дунав, хладния пролетен ветрец и мисълта, че изпълняваме най-честно дълга си пред народния идеал тургаха в движение най-деликатните струни на нежното сърце и човек, унесен, доволен от себе си, заспива. Цялата почти дружина се беше отдала на сън. Гледаш един тук се усмихва в съня си, друг там, прилични на малко дете, което прави така от целувката на майка си в люлката, когато то спи”

При потеглянето от Турну Мъгуреле, след „Радецки” тръгва един турски кораб, натоварен с войници. Въпреки опасността, Ботев запазва спокойствие, подканвайки останалите да се придържат към плана.

При пристанището на Корабия се качват още 35 четници. Успешно е извършено и натоварването на основната част от оръжието, събрано в 6 сандъка, за които отговарят Чакъров и Николаки Русович.

След Корабия следващата спирка на парахода е Оряхово. Там се качили дошлите от Враца Стефанаки, Савов и Сава Петров. Те увещавали Ботев да не преминават в България, а да продължат за Сърбия понеже във Враца все още не били готови. Провели се преговори, в които се решило четата да продължи своя път според плана.

Сутринта на 17 юни 1876 година „Радецки” приближава Бекет. Четниците, които се качват от това пристанище, са около 25-30, а според Никола Обретенов – 45. Сред тях има и важни за четата лица, сред които Петър Симеонов от Велес (Перо Македонеца), който трябва да бъде подвойвода, Георги Матев от Свищов – байрактар и съветник, Иваница Данчев от Свищов – авангард. Така всички четници вече са на парахода.

След напускането на пристанището Корабия Ботев заедно с най-близките си сподвижници се събират в един ъгъл на втора класа. На това своеобразно заседание е обсъден начинът, по който да бъде завзет парахода, обсъдено е точно мястото му на спиране както и особените мерки, които да се вземат за запазване на реда на борда. Не трябва да се нарушава спокойствието на другите пътници от каквато и народност да са те, а четниците трябва да се въздържат от непристойно поведение спрямо тях, дори и при решителна съпротива от страна на параходните власти не трябва да се прибягва до насилие и жестокости, които биха придали на нападението разбойнически характер.

В случай на съпротива, капитанът трябва да бъде арестуван, а управлението на парахода следвало да се поеме от Сава Катрафилов и Давид Тодоров.

На 17 май е даден сигналът, който всички чакат. Ботев излиза на палубата, придружен от Никола Войновски и Димитър Икономов, облечени в униформи, с калпаци на главите, върху които над челото им блести българския лъв. Те държат револвер в лявата и сабя в дясната ръка.

Според някои сигнала, който Ботев дава, е вик „На оръжие, момчета” , според други са три изсвирвания със свирка. След даването му настъпило масово оживление. Четниците за секунди захвърлят старите дрехи и обличат униформите.

Нетърпеливи, те не могат да дочакат отварянето на сандъците. Започнали да ги разбиват и да вадят от там оръжието. За минути от мирни пътници те се превръщат в една добре въоръжена войскова част. Войновски дава команда да се строят двама по двама. Ботев се изправя пред четата, облечен във военните си дрехи. Никола Обретенов го описва по следния начин:

„Хубав като Аполона, страшен и войнствен като Марса.”

Всичко се осъществява по план. Пътниците са затворени в първа и втора класа, като при тях не се допускало да влиза никой, за да се предотвратят инцидентите.

Контрол е установен над целия кораб. Капитанът е заставен да изпълни исканията на българите. Всичко върви по план, никой не е пострадал, което е най-важното. Корабът поема с пълна пара към Козлодуй.

Писмото, което Христо Ботев изпраща до капитана и пътниците на парахода „Радецки“ е следното:
Господин капитан!
Господа пътници!

Имам чест да ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест да бъда войвода.
С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество – България.
Ние молим Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да останат спокойни. Колкото за вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време ви заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода „Германия“ в Русчук през 1867.
И в единия, и в другия случай нашият глас за бой е следния:

Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!

След няколко трудни маневри „Радецки“ акостира на брега. Поради факта, че там няма пристанище, параходът трябва да достигне до сушата с носа си без той да се повреди. Трябва да се вреже в дъното до плиткия бряг така, че да се закрепи достатъчно здраво, но и да не се повреди от движението.

След акостирането за въстаниците е положен здрав мост, по който да слязат на сушата. Ботев очевидно остава доволен от действията на капитана и с благодарен поглед стиска силно ръката му. Капитан

Енглендер никога не забравил финалната сцена от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг. Той я описва в спомените си по следния начин:

Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.

Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна. След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и захвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:

-Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.”

Безпогрешно изпълнената задача по превземането на парахода „Радецки” е едно от многобройните доказателства за гения на Ботев. Сензационният акт постига своята цел. Те са споменавани не като разбойници, а като герои. Във все повече вестници се пишело за малкото българи, които дръзнали да се опълчат на империята, показвайки на света, че поривът към свобода е по-силен от страха от смъртта.

На 30 май четниците приемат първото си продължително сражение на възвишението Милин камък. През същата нощ разкъсват обкръжението и се изтеглят в местността Веслец.. Правят неуспешни опити да се свържат с революционните дейци във Враца. Рано сутринта на 20 май (н. ст. 1 юни) четата заема позиции около трите върха Камарата, Купена и Околчица.

Водят сражение с редовна турска войска – срещу 205-мата са вдигнати на крак над 4000-а редовна и нередовна турска войска. Ботев, с ядрото на четата е под връх Камарата. Привечер, на 20 май (н. ст. 1 юни) 1876 г. след стихване на боя, в подножието на югоизточния склон на вр. Камарата, прострелян в сърцето загива гениалният поет и войвода Христо Ботев.

По-късно капитанът Дагоберт Енглендер дава важни сведения за превземането на парахода в доклад до централния инспекторат във Виена, написан на 30-ти май, 1876 г. От него става ясно, че „Радецки“ е нападнат на 29-ти май от въстаници, час след като е отплувал от пристанище Бекет.

Това се е случило в 12:30 часа.
Според капитана, никой не се е усъмнил в натоварените сандъци, понеже са отговаряли на условията. Той бил принуден от шестима въоръжени мъже да изслуша четниците. Капитанът симпатизира на четниците и дори след пристигането на парахода в град Видин, отказва да превози турската войска.

След възгласите на четниците „Да живее капитанът“ и „Да живее Франц Йосиф“, Енглендер поклатил фуражката си и казал тихо „На добър час“.

Според разказите на капитана, Ботев му е направил много голямо впечатление. Той бил коректен и преди пристигането на българския бряг, го повикал да се увери, че товарът на кораба и касата са недокоснати. След като парахода дебаркирал, се чул силния глас на Ботев. Всички паднали на колене и целунали родната земя.

След тези събития, капитанът трябва да напише подробен доклад и да бъде преместен на работа в горната част на Дунав. Той отказва и молбата му е удовлетворена. Продължава да работи на „Радецки“, докато през 1885 г. е назначен за началник бюро в плавателно отделение.

Капитанът предава спомените си на Захари Стоянов през 1888 г.

През 1925 г. той изпраща няколко много важни реликви за България – печата на парахода, оригиналния флаг с унгарски и австрийски герб, позволителното, копие от доклада, копие от Ботевото писмо до него на френски език и две дъски от борда на парахода.

Всички тези предмети са предадени лично на Борис III от брата на Енглендер, който има едночасова среща с царя. На нея е присъствал и Кирил (брат на Ботев), който също е участвал в четата. Той праща подарък на капитана – портрет на Ботев.

По инициатива на Стоян Заимов през 1906 г, се взима решение
да се изгради военно-исторически музей до Свищов по случай 30 години от освобождението. Идеята е, да се използва река Текир дере, която да стане Дунавски ръкав и мястото да се превърне във вечен пристан на „Радецки“. За тази цел трябвало парахода да бъде откупен от Първото императорско дунавско параходство във Виена. Свиква се народното събрание, за да се гласува предложението, отправено от Димитър Петков (министър – председател). За нещастие, той е убит на булевард „Цар Освободител“ и идеята остава неосъществена и забравена.

През 1926 г. отново се сформира комитет с името „Цар Освободител“, чиято цел е да се изпълни проекта. Тогава всички българи са призовани да помогнат, за да не се искат пари нито от царя – Борис III, нито от Народното събрание. Трябвало да се набавят 50 милиона лева, с които да се подпомогнат всички военно-исторически къщи, паметници, паркове, мавзолеи и музеи, издигнати от комитета „Цар Освободител“. След новината, че през 1927 г. параходът ще бъде ремонтиран, се търси информация за състоянието му, чрез писмо, адресирано до цар Борис III. Свищовският комитет има за цел да ремонтира „Радецки“.

Истината е, че през 1918 г. параходът престава да се използва в Австрия, а през 1924 г. е бракуван и след това унищожен.
Българската държава не предявява никакви претенции към него, въпреки, че той е от голямо историческо значение за страната ни. До това води бездействието на няколко правителства. За Австрия това е просто един кораб, който е изпълнил своето предназначение и вече не може да се използва.

Едва през 1960-та година, в България се подема инициатива за възстановяване на парахода. Събират се дарения от работници и ученици. Използва се парния влекач „Пловдив“ (строен в същата корабостроителница), на чиято база е построена реплика на „Радецки“. За целта са използвани стари чертежи и снимки. Йожеф Кирали също дава своя принос на 84 годишна възраст. Той е работел като бояджия на оригиналния параход и си спомня как е изглеждал.

Новият параход е открит тържествено по повод 90 годишнината от смъртта на войводата. Той акостира на козлодуйския бряг на 28 май 1966 г. Дълъг е 57.4 метра и е широк 17.5 метра.

Обявен е за музей и е включен в Стоте национални туристически обекта на България. На 4 септември същата година, пристига във Виена. Събитието е отразено от всички радиа, телевизии и вестници. След ремонт през 1988 г., оригиналният парен двигател е заменен с дизелов.

Източник: epicenter.bg

Последвайте ни:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички коментари, мнения и твърдения принадлежат на техните автори. Блогът не носи отговорност за преки или косвени вреди от тези коментари, мнения и твърдения.

error: Content is protected !!