С Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари 1879 – 16 април 1879 г.) се поставя началото на парламентарния живот в освободена България. То е свикано на основание чл. 4 на Берлинския договор и в него участват 229 депутати (по избор, по право и назначени).
Вместо препоръчания от Берлинския конгрес Органически устав, народните представители изработват Търновската конституция, която подписват на 16 април 1879 г. Състои се от 169 члена, подредени в 22 глави.
Тя провъзгласява Третата българска държава за конституционна монархия с еднокамарен парламент.
Основният български закон предвижда разделение на трите основни власти – законодателната, изпълнителната и съдебната. Според чл. 85 „Представителството на Българското Княжество се заключава в Народното събрание, което бива: Обикновено и Велико”.
Парламентът заедно с княза получава правомощията на законодателната власт. По нареждане на монарха министрите внасят законопроектите в Народното събрание, а след гласуването им те подлежат на утвърждаване от княза.
