Иван Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот.
Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание – писателството – дава облика на живота му.
След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“, следват „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885) и други. В прозата започва с мемоарите „Неотдавна“ (1881) и продължава с „Повести и разкази в три тома“ (1891-1893), романите „Под игото“ (1894) и „Нова земя“ (1896).
Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите („Немили-недраги“, „Чичовци“), комедиите („Службогонци“, „Вестникар ли?“), пътеписи („Великата Рилска пустиня“), поемите („Грамада“)…
Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на „младите“ – около сп. Мисъл – да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите.
Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.
